И по-нататък няма да звънна.
Нито пък ти ще ме набереш.
Ще замина за някъде. Ще се върна.
Ти ще работиш, спиш и ядеш.
Ще пропуснем да резервираме,
ще забравим за онази екскурзия,
чакат ни сметки, нека паркираме –
да капсулираме и тази илюзия.
Може би утре ще сме като келеши
ще хихикаме, докато бликнат сълзи.
Ще звъним на бабите и ще късаме череши,
ще си разменяме боклуци. Ще пълзим…
към случването.
В сегашно време.
Толкова много пораснах,
че всичко ми умаля…
А така ми е нужно.
Времето.
Хората.
Т
и
.
7.2.2016г.
Автор: Светослава Хараламбова
