Поетът ни напусна на 8 юни 2016г, но ни завеща красивите си слова
Не обичам да говоря или мисля за смъртта. Не е нужно да го правя и тук. Едно също ненужно, но тематично признание – на вратата в бившата ми детска стая са закачени снимки от училище и цитати от стихотворения, които са ме впечатлили някога. Петнадесетгодишната аз. Обожавах стихотворенията на Евтим Евтимов.
Така и не ги махнах. Не предприехме ремонт.
Някои неща не бива да се реновират.
Моето бягство към миналото.
Моят поглед в бъдещето.
Обичам поезията – нежна и ритмична, изпълнена с финес и мисъл, ухаеща на класика и подреденост. Обожавам и рошавата й сестра, модерна и дръзка – неподвластна на клишето и порядките, търсеща собствена дефиниция за порядък отвъд каноните на очевидното.
Нека се насладим на някои от стихотворенията, които ни завеща Евтим Евтимов.
Гората на зеленото си рамо
наметнала е звездното небе.
Ръка нагоре да протегнеш само,
звезди над нас ще загребе.
Красивото е слязло толкоз ниско –
като видение, като копнеж.
Остава само ти да си наблизко
на всичко смисъл да дадеш..
БЕЗКРАЕН ПЪТ ДО ТЕБЕ ИЗВЪРВЯХ…
Безкраен път до тебе извървях –
едва не се разминахме сред мрака.
Защо сега да крия като грях
години толкова кого съм чакал?
Сега не може нищо да ме спре –
за теб ще пея до часа последен…
Аз искам тоя свят да разбере,
че няма повече да бъда беден.
АКО ЗНАМ, ЧЕ ЛЮБОВТА ЩЕ СВЪРШИ
Ако знам, че обичта ще свърши;
ако знам, че тя ще се смали;
ако знам, че гръм ще я прекърши;
ако знам, че няма да боли;
ако в нея дълго съм се лъгал
ако не оставя тя следа,
ще я разруша до някой ъгъл
и отново ще я изградя.
И ВСИЧКО ПАК Е ВЕЧНО
Голямото е в малките ни дни,
понякога съвсем обикновени.
Една тревичка, спряла отстрани,
улавя думите като антена.
Една калинка с шарени крила,
застанала на белия прозорец,
донася от далечните поля
забравения дъх на прясна оран.
Едно покрито кладенче със лист,
намерено сред камъните тежки,
подсказва, че живота пак е чист,
макар понякога да правим грешки.
Една светулка, влязла у дома,
от мислите за мрака ни спасява.
Една пътека, слязла под земя,
усещането за смъртта създава.
И всичко пак е вечно. Под звезди,
застанал прав, един човек се смее :
едно дърво на хълма посади
и векове в листата му живее.
Не е необходимо да се говори дълго за смъртта на талантлив човек. Поетът остава сред нас, разпръснат между редовете на всеки един свой стих.
