Често в погледа ми се мачка
онази стара вълнена шапка.
Сгъната между вещи стои,
безцелно години брои…
Пазиш си я за зима мразовита,
но никога няма да я сложиш.
Подарък навярно – забравено свита
не ти се хвърля, но без нея можеш.
Изведнъж ми стана ледено. В нейната прежда
цялата ми същност се скришом оглежда.

